Диян Маринов

Написано от ТГ Бургас. Публикувано в творчество

Страната на дърветата без корени

Беше ми възложено да му направя интервю, не исках, дори нямах възможност да кажа какво искам. Трябваше да спася работата си, те знаеха това, бях направил най-големия гаф в историята на тази медия, изглежда, трябваше да им благодаря, че съм все още част от екипа. Журналист, на косъм да бъде уволнен заради своите мисли и чувство за морал, изглежда не аз решавах всичко за себе си. Животът ми беше труден и трябваше да забравя морала си, ако исках да имам нещо за ядене в хладилника. Те ме познаваха добре и знаеха, че нямам избор.

Те познаваха и него, а аз тепърва трябваше да го опозная. Бях информиран единствено, че в момента е на шейсет и три години и все още е герой, когото хората помнят. Когато е бил съвсем млад, напуснал университета и станал част от организация, която изпращала доброволци в Африка. Оставил всичко, за да помогне на хора, които нямали съвсем нищо. Той самият не е имал много, когато е растял, и затова може би ги е разбирал. Някои мислят, че е бил луд, за да направи такова нещо и да остави всичко в миналото. Аз също не бях от тези, които приемат това за нормално. Отидох в жилището му, за да взема интервюто, което преди това ми бяха уговорили от медията. Живееше в стар апартамент с овехтяло обзавеждане, с купчини вестници около входната врата и до леглото. Бюрото в стаята беше изпълнено с пръснати листи и между тях се подаваше пепелник, преливащ от фасове. Разказа ми истории, псува ме, наля ми няколко пъти от най-евтиното уиски, което можеш да намериш в града. Да, сега беше и пияница, и все пак получаваше повече уважение, отколкото аз някога ще получа. Това ме накара да се запитам защо, докато слушах историите му, вторачил поглед в диктофона на масата. Тогава още не знаех, че следващата му история ще е тази, която ще ме промени изцяло.

– Живях в едно малко племе, където животът би бил труден и невъзможен за теб. Разбираш ли, ти си една отрепка на съвремието, изнежен и същевременно натровен от целия изкуствен и общоприет начин на живот около теб. Ти не знаеш какво е да заспиш на температура минус 25 градуса без одеяло, след като през деня е било 40 градуса на сянка. Знаеш ли кой знае? Седемгодишни момчета и момичета, които всяка сутрин стават с майките си и им помагат да накладат огън и да сготвят подобие на супа, очаквайки мъжете да се върнат с някакъв улов.

Отначало бях само гост, но след три месеца аз вече тръгнах да ловувам с тях. Но не можех да свикна, никога не бях ходил на лов и нямах нужните качества и опит. Затова започнах да ходя за вода с жените. Те трябваше да изминат пет километра до най-близкия водоем. Това беше трагично, защото колкото и жени да отидат за вода, водата, никога не стигаше за повече от един ден. По лицата на малчуганите, които помагаха, лесно се изписваха емоции, толкова истински и първични, толкова трогващи и докосващи сърцето ти, че едва понасях тази истина и в същото време я обичах. Те ме накараха да намеря начин за тях и за мен самия, за моя вътрешен мир. Исках да намеря трайно решение на проблема с водата, но нямах нито пари, нито идеи, затова разпитах.

Разбрах, че има град на около трийсет километра от местоположението на племето. Отидох в общината на града и говорих с кмета. Когато разговорът ни се беше превърнал в кавга, ми стана ясно, че той не би отделил пари за построяването на водопровод. Но аз нямах намерението да оставя нещата така, не и след като бях ходил пеша дванайсет часа двайсет километра под адското слънце. Когато излизах, забелязах човек в чакалнята да говори по телефона на моя език. Запознахме се и разбрах, че е журналист и докато му разказвах какво е станало, дойде и идеята. Казах му да събере колкото се може повече хора пред сградата, а аз в това време се качих на покрива на третия етаж, залостих вратата и застанах на ръба. Кметът очевидно , стреснат и в неуспял опит да бъде хладнокръвен ме уведоми, че така нищо няма да постигна. Тогава аз изнесох реч пред многото събрани хора, докато журналистът записваше всяка дума, а накрая споменах и самия журналист и това как много страни по света ще разберат историята за този, който е умрял заради онзи, който е могъл, но не е дал. След половин час кметът се беше препотил и с треперещ глас се съгласи да изгради водопровода. Всички ръкопляскаха. Водопроводът беше изграден и в племето имаше питейна вода. Историята за успеха също беше публикувана. Изведнъж станах герой, но плаках всеки ден, когато виждах радостта на малчуганите, защото постоянно мислех за тези, които вече са ни напуснали само защото някой не е искал да даде толкова малко. Малко, което за някои е значело толкова много, а за някои дори цял живот.

Нямах думи. След цялата история аз просто бях стъписан. Това, което бе направил той, беше точно обратното на това, което правих аз сега. Принципите, моралът, характерът му – той беше просто непреклонен пред света и останалите хора, които го управляват. Усетих празнината, липсата на собственото си достойнство, бях нечия пешка в този момент. Пешка в ръцете на хора, отдали се на алчност и превърнали се в слуга на парите, хора, неработещи за благото на никое друго човешко същество освен за тях самите. Чувствах се като дърво без корени, дърво, оставило корените си доброволно, лишило себе си от живота, за да може да съществува в света на човека, лишило себе си от истинската си същност и от начина да я върне обратно. В този момент не направих никаква разлика между мен и онези деца, които са срещнали смъртта заради жаждата.

Почувствах се жаден, много жаден и за да утоля тази моя жажда, трябваше да намеря моите корени отново.

На следващия ден напуснах работа. Скоро напуснах и града, напуснах и страната.

Не избягах, а настигнах себе си, като оставих зад мен страната на дърветата без корени.

***

В капан

– Знам. Знам защо сте тук – мъжът пристъпваше бавно по широката сцена. – Търсите УСПЕХ – повдигна тон, сякаш се опитваше да изкаже някакъв скрит смисъл. Публиката бе все така притихнала, с изострени уши и очи, следящи всяко негово движение. – Искате да чуете формулата на успеха, ако въобще има такава. Нещо, което да даде смисъл на ежедневните ви занимания, може би дори да ви накара да мислите за това, което се случва около вас. Сега нещата са много прости и ясни. Отивате на работа, връщате се, лягате си, защото сте капнали от умора. Най-хубавото нещо в делничния ден е сутрешното ви кафе и прекрасния бургер за обяд. Очаквате на хоризонта да се появят петъчната диско вечер и съботния релаксиращ ден. Това е представата ви за Рай и сбъднати мечти. Защото ако имате по-големи цели, имате и по-големи очаквания, имате нужда от повече енергия, имате нужда от повече вяра, мотивация. Имали сте дни на просветление, но и те са били за кратко, а след тях – пълна тъмнина. След това си казвате, че няма смисъл, нищо не ви е отредила съдбата, така е било писано, пък и е хубаво, когато си платиш тока, водата, парното, купиш си сезонни дрехи и ти останат пари за малко забава. Най-накрая си излязъл за секунда от разрушителната рутина. И ето те тук, казвайки си – този човек може да направи чудо, след два месеца ще карам ново ауди и ще имам нов апартамент, а ако не стане, тази вечер имам лазаня, две минути в микровълновата и ще съм щастлив. Искате ли да чуете отговора? Предупреждавам ви, едва ли ще е това, което очаквате!

Тълпата все така мълчеше, а в тишината й се криеше и уважението, което изпитваха всички към този човек.

– ТРЯБВА ДА ОБИЧАШ ТОВА, КОЕТО ПРАВИШ. Толкова е просто. Ще ви дам пример със собствения си живот, собствения си успех и ще ви

върна много назад, когато бях малко момче. В сиропиталището, което бе моят дом. Там децата не ме харесваха. Държаха се грубо, отблъскваха ме и не си играеха с мен. Бях по-различен, беше ми трудно да говоря, защото имах дислексия. Може би положението щеше да е по-добро, ако можех да изкажа нещо, без да се притеснявам. Сградата се намираше до морето и често ни водeха на разходка по брега. Там се чувствах спокоен. Развих една любов към него, имах чувството, че ме успокоява така, както биха ме успокоили родителите ми, ако бяха до мен. Един ден видях как хора си оставят боклуците по брега и просто си заминават. Това ме възмути. Взех една торбичка и започнах да ги събирам. Възпитателките ме видяха, но не ми казаха нищо. Съжаляваха ме за това, че съм самотен и другите деца не ми обръщат внимание. Може би това ги мотивира един ден да строят цялата група и с торбички в ръка да събираме отпадъците по брега. Тогава останалите в групата ме намразиха още повече. Натъжих се и се разплаках. Една от възпитателките ме дръпна настрани и ме попита какво има. Разказах й и я помолих повече да не кара цялата група да чисти брега. Тя ми каза нещо, което помня и до ден днешен: ,,Сега правиш това, което обичаш, нали? Никога не си помисляй да спираш да правиш това, което обичаш само защото на някого това не се харесва. Никога!” Тя избърса сълзите ми и ме прегърна. Тогава разбрах, че обичам да се грижа за природата.

Като пораснах, станах доброволец, участвах в кампании за почистване на определени терени. Бях най-добрият. След това станах организатор. Мотото ми беше ,,Аз разчитам на природата и тя разчита на мен.” Докато други хора само разчитаха на природата, аз давах всичко от себе си, за да усетя, че тя се чувства по-добре. Това ми се отплати, защото петнадесет години по-късно аз съм директор на една от най-големите организации, занимаващи се с опазването на околната среда. Как го направих ли? Не знам, бях твърде зает, да правя това, което обичам.

Бурни аплодисменти се чуха от публиката. Мъжът изчака да стихнат и

огледа преценяващо публиката. После отново заговори:

– Трябва да ви призная нещо! Този мотивационен семинар е лъжа! Нарочно го организирах, защото другата причина нямаше да събере толкова хора, колкото сте сега. Днес е 31 октомври – Международният ден на Черно море. Всички живеете в големия град до това море. Всеки от вас казва, че го обича. Огледайте се и помислете дали щяхте да сте толкова хора, ако знаехте какво събитие е днес. Помислете за това дали го обичате наистина, или думите за така близкия ви до сърцето бряг не са само опит да изградите добро мнение за вас в очите на околните. Опит като този, който направихте, когато решихте да отидете на мотивационен семинар. Благодаря за вниманието.

Диян Маринов