Антония Иванова

Есе: “За амбициите”

Хората минават. Забързани по голямата улица. Всеки с работата си. Едни и същи личности, никой не се отличава…. Освен онова момче. Онова мургаво момче, с рошава коса, кафяво, хубаво сако, лачени обувки. Стоеше пред столовете на едно известно кафе и твореше. Музика.. Китарата му сякаш му се подчиняваше. Тя му беше роб. Служеше му. А той толкова умело и нежно докосваше струните й. Музиката беше толкова красива. Невероятно семпла и в същото време игрива. Той разкриваше себе си чрез нея. Говореше чрез нея. Заслушаш ли се-пленен си. Всички онези странници по улицата слушаха, но сякаш не успяваха наистина да вникнат в мелодията. За тях това бе просто музика. А за него… това бе животът му. Копнееше някой ден това да не се слуша от хората по улиците, а от хората в оперите, театрите… Искаше да се развие. Да стане НЯКОЙ, а не просто поредния уличен музикант. Не желаеше друго. Само да осъществи едничката си мечта. Смисъла на живота си. Искаше всички да разберат музиката като него. Искаше да плени всички така, както опитоми своята китара. Безспорно беше, свиреше прекрасно. Жалко, че никога не успя да чуе това, на което толкова много хора се любуваха-на музиката му. Жалко, че никога не успя да се наслади на магията, която твореше със собствените си ръце..

В момента това момче бива обучавано и подготвяно за първата си голяма сцена. Най-сетне получи възможността на живота си. Да бъде чуто..