Мария Славова
есе: Успелият – опасен и хитър
„Доброто приспособяване в дълбоко покварено общество не е мярка за успех“, твърди индийският философ Джиду Кришнамурти. Доброто обществено положение е една от безбройните цели, които като свободен, мислещ и действащ човек мога да си поставя. Ако поема по тежкия път към него обаче, винаги ще се сблъсквам с последиците от избора си. Защото както всичко важно на този свят, моят успех е нещо, което зависи само и единствено от мен и никой друг. А със спънките по протежението на внушителния мост между мен и него трябва да се справя само аз – защото съм била наясно със скритите клаузи при подписването и никой няма да ми помогне. Да видим само дали след време това ще ме накара да преосмисля тактиката си и да заключа, че честността до никъде няма да ме доведе. „А сега – сбогом доброта, човечност, признателност“ – Граф Монте Кристо.
Вече имам цел – да бъда важно лице, същото важно лице, което е някой сред болшинството никои, същото важно лице, от което зависят те, на което се възхищават, подражават и открито завиждат. Но множеството никои надали изобщо подозира как техните кумири са станали каквото са сега. За тях стартовата линия е разположена на различни места. На някои съдбата е приготвила осемхилядник за изкачване, на други – някое друго хълмче. Някои не е дарила даже с дрехи и храна за пътя, а право в ръцете на други е връчила пътеводители и им е назначила наставници. Общо взето всички свършват еднакво – все пак привидно независим от началото и целия процес, като че ли най-важен за всички е крайният резултат. Моят краен резултат в представите ми не е като на другите. Той зависи от процеса. Процесът при мен няма да е свързан с измами, предателство, низост, интриги, безчестие, самозабрава, подмазвачество и лицемерие. Ще направя всичко сама, ще издигна себе си от нищото. Всичко това без да използвам никого.
Жорж Дюроа е беден неопитен репортер, който след известно време вече е депутат. Разчита само на себе си, а другите използва. Със стратегията си на успешен прелъстител бързо се мести от една жена на друга, преди даже да се е привързал. Разбира се, всяка от тях може да му предложи повече от предишната. Неблагодарността му към всяка предишна върви ръка за ръка към нетърпението му да привърши и с възползването си от следващата. Жорж Дюроа не бива застигнат от нищо – дори от собственото си съзнание, което аз смятам за по-угнетителен изтезател и от най-безжалостния екзекутор, който ще направи смъртта чакан подарък, сравнена с присъствието му. Аз съм сигурна, че няма да бъда като Дюроа. Няма начин да се принизя толкова ниско, че да използвам хората така.
Едмон Дантес, любимият на всички герой, сътворен от Александър Дюма,
пък е беден моряк. След заговор на трима близки срещу него бива хвърлен в затвор, където среща притежател на огромно съкровище. Успява да избяга и използва съкровището, за да устрои скъпоструващо отмъщение за всеки един от предалите го и да възнагради застъпилите се за него. С парите си купува титли, скъпи къщи, множество дрехи, робиня, дори приятелства. Става част от елита на Париж, съставен само и единствено от нечестно забогатели измамници. А дали пък за да забогатееш прекомерно, трябва да си точно изпечен измамник, не може ли да пробвам с честност и упорство, без да се възползвам от никого? А Дантес защо изобщо е взел онези пари, нима не е могъл да отмъсти и без тях?
На Христо Смирненски, един от най-значимите творци в българската история, дължим „Приказка за стълбата“. В нея дяволът обещава на беден мъж да му помогне да изпълни целта си, но ако му взима „данък“ при всяко следващо доближаване до висшето общество, на което иска да отмъсти. Накрая човекът, улисан в красотата и лукса на богатия живот, забравя защо е там и няма как да разбере, че е бил изигран от сатаната. Само при мисълта за успех, трябва да си готов да се замислиш за това на колко и какво ще възлиза следващият ти данък към дявола. Аз такъв данък няма да плащам – какво толкова ще направя, че и пред дявола да отговарям?
Още не съм стигнала и до стартовата лентичка на пътя към успеха. Не знам какво ще стане с мечтата ми, с целта и с процеса ми. Но след години, десет, двайсет или трийсет, ако някой ме попита „Е, успя ли? Издигна ли се честно, без измами, предателство, низост, интриги, безчестие, самозабрава, подмазвачество и лицемерие?“, вече знам какъв ще бъде отговорът ми: „Я, много си бил добър в употребата на оксиморони“. Не писах, че успелият е опасен, хитър и едва ли не убиец, какъвто си е понякога, защото въпросните качества, поне първите две, вървят неотлъчно ръка за ръка с успеха. Моят успех, вашият успех, издигането на всяко важно лице.
Данъкът на дявола избягват малцината, които са си родени с недъга да са безсъвестни. Те могат да дават и дават, без да изгубят нищо. Но за мен, и някои от вас навярно, защото все допускам, че въпросните гореописани хора са навсякъде, издигането би коствало много. Толкова много, че даже трябва да се запитаме следното: „Дали си струва да продължим да сме си безличните никои, които се разпознават помежду си, или още по-безличните важни лица, дотолкова безлични, че не могат да разпознаят дори себе си?“
Мария Славова
10е клас
