Моника Чалъкова
Есе: “Линее нашто поколенье”
Линее нашто поколенье
навред застой, убийствен мраз;
ни топъл луч, ни вдъхновенье
не пада върху нас.
Когато се събуди тази сутрин, Мила наистина се почувства по по-различен начин. Да, кучето на съседите отново бе прокудило съня й, вероятно за пореден път раздразнено от малките кристалчета, сипещи се нежно от небето. До преди няколко месеца виновници бяха падащите листа от дърветата, а след още няколко такива щяха да бъдат птичките, долетели от юг и свили гнездата си под прозорците. И всичко друго си беше както обикновено: старият дървен часовник над вратата все така не мърдаше стрелките си; порцелановата кукла с прокъсана и разядена от молците рокля стоеше в края на бюрото и наблюдаваше Мила със стъклените си очи; продъненият диван в края на стаята стенеше, както винаги, скърцайки тъжно с пружини.
Ала нещо се беше променило и червенокосото момиче го знаеше. Цветовете бяха потъмнели, сякаш погубени под някоя черна сянка. Бялото небе навън беше посивяло, жълтите стени в стаята й бяха придобили някакъв опушен оттенък, дори лилавите завивки сега изглеждаха много по-тъмни и захабени. През прозореца не проникваше светлина, макар и навън отдавна да се бе съмнало. Дори въздухът в стаята беше станал по-студен и лек мраз галеше пръстите й, подаващи се наивно над топлите постелки.
Къде вървим, не мислим твърде,
посока няма в наший път,
спокойно бият тесни гърди,
кога от злоба не кипът.
Някъде към обяд излезе от вкъщи, за да отиде до библиотеката – трябваше да направи някакво проучване за творчеството на Иван Вазов – училищна работа. Надяваше се там, потънала сред книгите, да се разсее поне за малко от странните мисли, които цял ден бушуваха в главата й. Бяха като малки мухички, които постоянно я тормозеха и разконцентрираха, макар и непрекъснато да се опитваше да ги изгони. Не се бе чувствала така преди.
Излезе от входа и тръгна по пустата улица. Все още й беше студено, макар да беше облякла най-дебелия си пуловер, а над зимното яке около врата си да бе увила плетения от баба й шал. Дъхът й сега не беше бял, може би защото и той се бе вледенил. Сякаш студът се бе вселил в нея и по този начин караше всяка една клетка от тялото й да замръзва.
От един от следващите входове излезе млада жена и тръгна в посока срещу Мила. Момичето с червената коса, която между другото сега наполовина беше скрита под сива шапка, се вгледа в лицето на непознатата. Над очите й беше надвиснала черна сянка, а бялото й като сняг лице се беше напукало като стара мазилка. Едно парче от лявата й скула се беше отлепило и се готвеше всеки момент да падне, а под него се показваше единствено черно платно.
Мила не се учуди толкова от това явление, колкото от факта, че никак даже не го намираше за странно. Сякаш идеално разбираше какво се случва и каква е причината, ала по-скоро го чувстваше, отколкото го проумяваше. След кратък размисъл, приключващ в задънена улица по пътищата на ума й, се опита да не обръща внимание на случилото се. Жената вече беше отминала и момичето с червената коса нямаше ни най-малко намерение да я гони, за да докаже сама на себе си, че видяното бе реално, а не просто халюцинация, породена от онези мухички в главата й. Все пак беше много по-достоверно въображението й да е отговорно за видението, което бе получила. Нямаше друг възможен отговор.
Стресни се, племе закъсняло!
